The following text is not a historical study to examine a narrative of witness in detail. It is a biographical retelling witness's destinies according to his recollections in an interview recorded, unless stated otherwise in the note.

20/05/2011
Oral History of Communism in Bulgaria (1944 – 1989) (Institute for Studies of the Recent Past)

Устна история на комунизма в България (1944-1989)

 

Интервю, проведено на 20.05.2011 г. в София, Овча Купел, ул. Загребска;

времетраене: 1 ч. и 55 мин.

 

Интервюиращ: Димитър Димов

Интервюиран: Методи Спасов

 

Срещата ни с респондента се провежда в неговата фамилна къща в кв. Овча купел, София. Запознахме се по повод неговата книга "Създаването на СДС 1988 - 1991". Приветлив и отзивчив събеседник, съгласи се да вземе участие в проекта с желание. Роден е през 1926 г. в София в семейство на заможен търговец. Завършва Немското училище в София, а после и Военното средно училище. След 1944 завършва право в СУ. След 1952 г. работи като юрист консулт. Синът му е съден за противодържавна дейност през 1983 г. След 1989 г. става активен член на СДС, директор на Дирекцията за вероизповеданията, кмет на кв. Овча купел.

 

Д.Д.: Амбицията ни е да направим голям архив от...

М.С.: Устен архив.

Д.Д.: ... устна история с житейските разкази на различни хора. Вие бяхте така учтив да се съгласите.

М.С.: Да, с удоволствие, стига да мога да бъда полезен. Какво всъщност ви интересува, за да се опитам да разкажа.

Д.Д.: Започнете с това кога сте роден, в какво семейство, за родителите си разкажете, образованието...

М.С.: Аз съм роден доста отдавна - 1926 г. на 16 април в гр. София и през целия си живот съм пребивавал тук в София. Моят баща беше един заможен човек. Имаше... даже тази къща тук е останала от него. Преди това имахме една друга къща, долу до Пожарната команда на ул. Екзарх Йосиф. Там живеехме, беше голяма хубава къща.

Д.Д.: С какво се е занимавал баща ви?

М.С.: Баща ми беше предприемач, строител и индустриалец. Той произвеждаше Бергмановите тръби, които сега вече са изхвърлени поради напредването на технологиите. Тези тръби са всъщност вътре в стената и през тях минава жицата и така тя може да се смени. Сега след тези кабели, които се изобретиха – ПВЦ, тези тръби вече изчезнаха. Ето тези кутии горе (посочва разпределителните електрически кутии в стената – бел.и.)... такива работеше баща ми. Имаше голям цех горе до Дианабад – Бергман.

... Освен да разкажа за себе си... то малко неудобно, но, хубаво, ще кажа няколко думи. Аз учих в немското училище, т.нар. Deutsche Schule.Беше едно много модерно, много хубаво училище – от забавачка, от втори клас. След което бях във Военното училище.

Д.Д.: Това за средното образование?

М.С.: Да! Там ни завари 9.IX.

Д.Д.: Били сте на 18 години?

М.С.: Да! Нас ни уволниха – всичките. Е, почти всичките ни изгониха, така да се каже. Но ни признаха военната служба. Това беше хубаво. След това, още преди да се въведат изискванията за следването във висше учебно заведение – бележки от ОФ се искаха за твоята благонадеждност, за да те допуснат за следване във висше учебно заведение... значи, веднага след 9-и септември още не бяха въведени и аз влезнах в Юридическия факултет, който завърших. След това имах държавен изпит, след това стаж.

Д.Д.: Кои години учехте и завършихте?

М.С.: 50 – 52-а изкарах стажа и след това вече останах без работа. Тогава работих около три години в една работилница, която беше за детски играчки, за пирография, която беше много нехигиенична. Сега като си спомня... ако те затворят там, ще го приемеш като голяма наказание. Едновременно с това аз бях добър спортист. Бях състезател по лека атлетика. Дори бях и в националния тим. И така по спортна линия (тогава спортистите ги толерираха малко) и само по тоя начин аз успях да си намеря работа като юрист консулт в кооперациите – Ликвидационна комисия на кооперациите. Това беше последната дупка на кавала. Постепенно, постепенно с много голямо старание от моя страна в работата се стабилизирах като юрист консулт. След това с един конкурс влезнах в държавно предприятие - Канцеларски машини, ИЗОТ пласмент... И подадох заявление да бъда приет за адвокат, но по политически причини ми отказаха. Аз го пазя още отказа на Адвокатския съвет в писмена форма

Д.Д.: Това коя година беше?

М.С.: А, това беше някъде 60-е. Те бяха много мрачни, а за 50-е да не говорим. Моят брат Борис Спасов беше от Американския колеж, беше един ас във всяко отношение – и първенец в учението, и в спорта, много хубаво момче. Той се разболя и комунистите го довършиха. Моят зет, на голямата ми сестра мъжа и – той получи смъртна присъда. Комунистите го убиха. Мен са ме разкарвали по Белене и слава Богу, така по една случайност се отървах от там. Имах един приятел – Кирил Никифоров, Бог да го прости, той беше от Дойче шуле, но едновременно с това се беше замесил в една комунистическа конспирация преди Девети и беше станал активен борец и всичко беше... много ме обичаше. Той ме спаси и ме изведе от Белене.

Д.Д.: Разкажете ми повече за това. Какво се случи? Арестуваха ли ви?

М.С.: Не! Вижте, аз получих съобщение. Аз го пазя още. "Да се явя на трудово-възпитателно общежитие". Така го наричаха. Концентрационните лагери ги наричаха така.

Д.Д.: След като завършихте ли се случи?

М.С.: Да... Не! Преди това. Това беше в края на 40-е години. Аз го пазя още съобщението... и го срещнах Кирил Никифоров и казвам: "Кириле, аз отивам в лагер", "Как ще отиваш ти в лагер!? Как може такова нещо!? Я, дай повиквателната." И-и-и... аз, разбира се, отидох, трябваше да отида, но той прави-струва и ме освободи... И ме освободи, милият,... това беше един ужасен момент. Не ми се описва тоя лагер. Но той успя да ме освободи... А! Тогава няма да забравя неговите думи: "Да знаеш, че успях да те освободя, само защото си студент." Аз бях тогава студент. "Само затова успях да те освободя." И така...

Д.Д.: Колко време бяхте в лагера?

М.С.: А-а, там бях няколко дни. Той веднага ме освободи. Да. Там беше ужасно.

Д.Д.: Някакви познанства пазите ли от тогава?

М.С.: О-о, имам – всичките си отидоха от тоя свят. Всичките си отидоха... Кирил Спиров [не се чува добре фамилията – бел.и.], други, трети... Вижте какво... там, за да изкараш... Аз сега съм в Съюза на репресираните. И там се срещам с много хора, които са преживяли най-тежките моменти от комунистическото робство и които... обаче между тях има някои запазени... много е интересно... три-четвърти си отидоха, но има много запазени. И така с бодра мисъл. Онзи ден имахме отчетно-изборно събрание в Съюза на репресираните. Освен това аз бях и председател на Българската лига за правата на човека. Но вече ми дотегна и го поканих вече Стоян Райчевски. Той се зае с тая работа. И така... след Ноември...

Д.Д.: Нека се върнем. Стигнахме до опита ви да влезете в адвокатската колеги? Продължете хронологически.

М.С.: Да. Вижте, не ме допуснаха и аз продължих като юрист консулт. И след промените аз бях известно време адвокат, но ще ви кажа как. След промените аз веднага се включих в новообразуваното СДС – ей, тука, в един магазин ни беше седалището. Ние тук първи в Овча купел направихме координационен съвет. И аз бях някак си по деен и веднага ме избраха за кмет на Овча купел. Обаче не с избор, тогава не беше с избори, а бяхме назначаеми. Започнах тук в Общината като кмет, обаче тогава се учреди Дирекцията по вероизповеданията, която преди това беше Комитет по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове, начело с първия заместник министър на Външните работи и т.н. Беше голям Комитет. Обаче преди Девети септември то е било Дирекция по вероизповеданията и политическите сили поискаха да се възстанови тази форма – дирекция по вероизповеданията. Възстанови се и ... това беше още по времето на правителството на Димитър Попов. И тогава от СДС мен ме предложиха за директор на вероизповеданията и ме назначиха. Аз бях първият директор на вероизповеданията. Тогава от Парламента, новите политически сили поискаха да бъде обследвана дейността на патриарх Максим. Аз направих едно, като юрист, по-задълбочено обследване на цялата му биография и се установи, че той не е бил избран така, както повелява Устава на Българската православна църква, а просто е бил назначен от комунистическата власт. Установи се, че след смъртта на патриарх Кирил, на другия ден (това мисля, че беше 8-и март) се събира Политбюро и решава (запазен е протокола на това заседание с подписи на Тодор Жиков и всички, имаме го) да възложи на председателя на Комитета, др. Кючюков да направи нужното за избирането на Максим за патриарх (смее се)... и така, без да се спазят процедурите по свикването на патриаршески народен събор (те са описани в Устава), без да се спазят свикват там някакво събрание и го избират за патриарх. И става патриарх. Аз тогава излязох с една декларация по този повод (тя, така да се каже, остана в историята), в която описвам всичко това и казвам, че Максим не е избран съобразно Светото писание... той е нарушил Светото писание... какъв духовник ще бъде? Какъв патриарх ще бъде той на Православната църква, в която се изисква пълна честота... и когато Светото писание изисква тоя начин на избор? И дори казва Светото писание, че, когато някой духовник, епископ бъде назначен пост с помощта на държавната власт, той трябва да бъде низвергнат или отлъчен. Това се казва в Светото писание. Максим просто трябва да бъде отлъчен или низвергнат. Но тогава всички бяха много заети с промените, с новостите, ей така... И когато дойде на власт Беров, той изгони всички седесари от ключови постове, всичките ги уволни, включително и мен.

Тогава аз станах адвокат. Бях за известно време адвокат. До '95-а година, когато отново се наложи да се кандидатирам за кмет. И тогава вече имаше избори, на които бях избран за кмет на Овча купел.

След като завърших с кметуването, тогава вече за заех и написах три книги за новата история на България след Ноември. Първата е "Създаването на СДС 1988 – 1991 г.". Втората е "Правителството на Филип Димитров 1992 г." и третата е "Историята на СДС 1992 – 1995 г.". Тогава ги написах тези книги. Е, сега много хора ме карат да продължа, но, някак си така, ми се пречупи зъба.

И това е общо взето...

Имам двама сина. Жена ми почина преди три години от рак. Тя беше много известна, добра пианистка.

Д.Д.: Как се запознахте с нея?

М.С.: С нея ли? О, как!? (смее се) Как се запознах с нея... това беше през 60-та година и аз живеех... не съм бил някакъв бохем, или нещо женкар. Обаче, ей така, бях безгрижен малко. И майка ми непрекъснато само това ми повтаряше „Ожени се, ожени се, ожени се!“ И тъй като аз съм голям любител на клавирната музика, я срещнах с един мой приятел на едно място. Тя ми изсвири тогава някои нeща, които на мен много ми харесват и се запознахме... след шест месеца се оженихме. Тя се привърза към мен и така...

След това имам... големият ми син, Кирил беше буйна глава и '83 година го осъдиха по чл. 109 – най-страшният член за това, че е образувал организация против народната власт. Сега слава Богу е добре. Той завърши политология, обаче не се занимава. Сега се занимава с търговия. Но много почтено работи и е много добре материално. Малкият ми син е музикант. Много добър пианист. Ето на, вчера се завърна от Кан. Там ги бяха поканили да свирят.

Д.Д.: На фестивала?

М.С.: Да, на фестивала. Той е толкова възторжен, толкова е доволен, опиянен там от прекарването. Всичко било на много... такова... равнище. Много хубаво са прекарали. Той е женен и нея я води. Така... през ден концерти. Добре е много материално и той. Единият живее горе, другият живее долу. И така...

Ходя аз по разни... ме викат много често по разни събрания, заседания... Снощи пак бяхме на Лигата за правата на човека, оня ден бях на Репресираните. Там дойде и Бойко Борисов, на СДС ме викат, насам-натам така минава времето. Ето сега и вие се заинтересувахте от моята книга, първата, която съм... Всички много я ценят. Много хора, които я прочетоха, казаха „Това ни е настолна книга. На един дъх я прочетохме.“ Но тя е написана въз основа на исторически факти, на които аз съм бил съвременник. И ако не съм бил свидетел, съм разпитвал съвременници, мои приятели, които са участвали. Най-подробно съм ги разпитвал и съм съчетавал показаният им... и според мен това е един документ за тези години. Тя е за създаването на СДС, но фактически представлява нашата политическа история през това време.

Д.Д.: С много подробности и детайли, които човек няма как да ги познава.

М.С.: Да, няма как, няма откъде. И знаете ли, като минава времето, настъпва и забвението... забравят се нещата. Даже хора, които са съвременници, очевидци, свидетели, и те забравят подробности. Затова трябва нещата веднага да се описват. Аз съм привърженик на това... не трябва да мине времето, да улегне и не знам си какво. Какво ще улягва като нещата се забравят? Трябва веднага да се напише.

Долу-горе това е около мен.

Д.Д.: Да се върнем назад. Разкажете ми повече за Дойче шуле. Как беше устроено? Какво сте запомнили от тези години?

М.С.: Дойче шуле – това беше едно организирано училище, с най-строга дисциплина. Аз дори бях в интерната, защото моите родители заминаха за известно време в Германия, и аз бях изтърсака в къщи, най-малкият от четирите деца, и нашите ме дадоха там, в интерната. Изкарах там след това три години. Германците... а ние имахме по всички предмети с изключение на български език, българска история и българска география, всички други предмети – математика, биология, физика, химия, обща история... всичко се преподаваше от германци. Германците бяха много строги... О, там, да си позволиш някакви волности в клас, както ние си позволяхме пред българските учители, тези, които имахме... това беше невъзможно, немислимо.

Е, научихме го немския език. И след това вече то постепенно се забравя, важни думи се забравят. Но беше, знаете ли... до четвърти клас, забавачка... тогава не бяха отделения, бяха класове. Това беше на улица „Париж“, сега там е един отдел на Общината. След това, голямото училище – от първи про-гимназиален клас до края беше в сегашната консерватория, долу на реката. Блестеше от чистота. Долу имахме трапезария. След трапезарията, разбира се, имахме една такова за... готвене. Имаше и един кегелбан. Беше толкова някак си чисто и хубаво. Този ред някак си те задължава. След това, когато стана консерватория, аз ходех там, защото моята жена беше преподавател по пиано, а и моят син след това там... О, то е нещо ужасно! Долу, където беше трапезарията... тя беше заключена с един катинар и отвътре, така, дъхаше на мръсотия. Запуснато, дворът запуснат с разни строителни материали и боклуци.

Д.Д.: Някаква случка, която ярко ви се е запечатала в съзнанието?

М.С.: Толкова са много. А! Ние правихме бели. Например, веднъж някой беше докарал в час чеснов лук. А германците не могат да понасят абсолютно миризмата на чеснов лук. И като дойде германския, немския учител, той помисли, че му правим саботаж, че сме вкарали някаква миризма, която той не може да понася. Обаче ние станахме и му казахме, че това е наша national speise, национално ястие и ние си го носим за закуска. (смее се) Когато отиде да се разправя с директора, със заместник директора и той му казал: „Да, наистина! Чесновият лук е наша национална храна.“ Ей, такива разни. Имаше...

Спортът беше много добре развит. Общо взето спортувахме.

Д.Д.: Там ли започнахте да се занимавате по-активно в лека атлетика?

М.С.: Да, да! На мен  ми беше вродено и бях най-бързият в класа. Но спомням си, че германците държаха страшно много за гимнастиката и всички уреди на гимнастиката. Като почнеш от лост, успоредка. Имахме хубав салон. Аз бях много слаб по гимнастика. Но учителят по спорт ми пишеше хубави бележки заради атлетиката. Няма да го забравя това... ей, така минавах.

Д.Д.: Как решихте да отидете във военното училище?

М.С.: Там е много интересно. Моят баща не се интересуваше от мен. Той си гледаше работата. Интересното е това, че на тая възраст аз съм разсъждавал трезво и зряло... зряло, преди всичко. Тогава аз си направих сметката, че ще отида във Военното училище и там ще си изкарам военната служба. А офицер няма да ставам. О, аз никога не съм смятал да ставам офицер. Там конкурсът беше много тежък, за да се влезе във Военното училище. Казах на баща ми: „Татко, дай ми пари за уроци по математика.“, защото този изпит беше много труден. Той ми даде, човека, пари за уроци. Аз се подготвих много добре и взех конкурсния изпит. Вече когато завършвахме... всяко зло за добро... нас ни уволниха комунистите. Обаче тогава за началник на Военното училище беше назначен ген. Стойков – той е звенар. Нали, човек със разбиране все пак. Той ни призна военната служба. Така че аз си осъществих моята цел тогава.

Тогава Военното училище беше също много строго. Животът ми протече в интернати или такива... пансиони. Във Военното училище бяхме деца шестнадесет годишни.

Д.Д.: По време на войната е било?

М.С.: Да... всъщност, не беше дошла още войната...

Д.Д.: По време на Втората световна война. Усещаше ли се войната? Как се отразяваше на ежедневието?

М.С.: В моето семейство не се усещаше. Войната тук не се усещаше. Войната се усети, когато германците обърнаха поглед на юг, когато нахлуха в Югославия. След това нахлуха в Гърция. Тогава те преминаха... а нашите застанаха на страната на германците. Дадоха им плацдарм, дадоха им възможност тук да минат техните войски. Тогава вече се усети войната. Тогава вече въведоха купони за храна, вече започна да се чувства... О, ние една година какъв хляб сме яли... като каша. Даа! Тия вече години.... четиридесета ли, кой ли беше?

Във Военното училище обаче с политика не ни занимаваха. Никаква политика. Това беше чуждо на режима. Имаше такава много стриктна дисциплина. О, тогава ние имахме много хубави униформи. За да излезеш в отпуска, те оглеждат един час дали някъде някое косъмче, някое влакно по дрехите ти няма... и всичко. Наказваха ни... въобще режимът беше...

Д.Д.: Къде се намираше училището?

М.С.: На реката, във Военната академия. Там беше цялото училище. Всички роти бяха там – осем роти. Като се почне от 6-та рота, която беше началната - това бяха кадети, от първи клас – шестнадесет годишни момчета, пета рота, четвърта рота – старши кадети. Завършваме гимназията. След това постъпват юнкери, портопей и старши портопей юнкери – това бяха четвърта, трета, втора и първа рота. Всички бяха там, имаха спални помещения, имахме хубава трапезария. Веднъж, няма да го забравя, както се готвехме да влизаме в... ние се строяваме, под стой, влизаме в трапезарията и както бяхме строени една вечер, изведнъж се разнесе, че е дошъл Царя. Царят дойде и започнаха да му командват по роти. И като дойде нашата рота, ние бяхме най-малките още, неопитни... той така минава между редиците: „Вие как се казвате?“ Той си казва името. „От къде сте?“ Тогава ми направи поразително впечатление, че той съвсем произволно се оказа, че познава там, в някакъв си град хората, роднините... познава, помни им имената. Така разговаряше с някои хора, с някои от нашите момчета. Царят знаеше страшно много имена. Това беше негова изключителна способност. Може би така е бил възпитан, защото и синът ми, и той знае много имена. Мария Луиза също така помни и знае много имена, които аз, например, ги забравям. Те ги помнят, знаят ги.

Д.Д.: Как си спомняте деня на смъртта му? На Борис.

М.С.: Ние бяхме във Военното училище. Бяхме на лагер в Банкя, на бараки. И изведнъж се случи така, беше август месец, че Царят починал. Веднага ни строиха и под строй, марш, се прибрахме във Военното училище. Аз тогава си спомням, че получих една пришка. Това са 23 км с пълно бойно снаряжение – с раница, с карабина, с паласки, с ножове, с всичко. Ние сме млади момчета. Аз едвам-едвам ходех. Това са обаче тия младежки амбиции да завършиш. А иначе можеше да отидеш в санитарната кола през цялото време... Тогава ние бяхме представителна част на погребението. Два-три дни ние се обучавахме в бавен ход с обаче много стегнат, с много удар на крачка. Ние съпровождахме ковчега и церемонията отзад. Минахме през софийските улици – всичките бяха препълнени от народ... Всичките бяха препълнени от народ, хората плачеха... Това си спомням.

Не знам дали ви е известно... това го пише в книгата „Възмездието“... един много любопитен момент. Когато Царят получава удар и изпада в кома, единственият човек в стаята е неговият камербинер, който се е наричал Свилен. По едно време Царят се събужда и пита: „Свилене, колко е часът?“, „Четири и двадесет, Ваше Величество.“, „Аха, значи утре по това време!“, отговаря Царят. И на другия ден в четири и двадесет и две минути той умира. Това е описано от един комунист. Той казва „толкова много го търсих тоя Свилен да го разпитам и него, и най-накрая се оказа, че живее на нашата улица“. Той му разказал много интересни неща.

Д.Д.: Самият девети септември как си го спомняте?

М.С.: Ами... самият девети септември си спомням... ей тук (сочи навън) има фабрики – една-две. Работниците – в какъв екстаз бяха изпаднали! Качваха се на комиони, викаха някакви лозунги, и смятаха, че на другия ден ще потече мед и масло...

О, тогава аз имах един много тежък случай. Аз бях във Военното училище и бях в отпуска. Обаче аз винаги ходех цивилен по улиците. Точно пред Пощата ме спира един пиян руски войник. Аз бях много силно рус. Приличах на германец. Той ме спира и ми иска паспорт. Аз го бях забравил. Моята карта я бях забравил, няма я. Той извади пистолета, гръмна и ме заведе в Славянско беседа. Там тогава директор беше Тодор Живков. Там който влезе, излиза с краката напред. Това беше най-ужасното място. Съжалявам, че някой не го е описал. Всяка вече там изкарваха камиони с трупове. Влизаме вътре, той ме представи там на някакви партизанки. Викам: „Вижте, аз съм българин.“ И те ме виждат, че съм българин, говоря перфектно български, но му се радват на него, че хванал немски... и ме затвориха в една стая. Обаче в коридора срещнах един познат, големец и викам „така и така“. Той ми спаси живота. Тоя човек – Миленков, няма да го забравя. Господ е бил добър.

Тогава нахлуха руските войски, които... като ги помним германците колко бяха добре облечени, с хубави машини, с всичко стройно... тия бяха като някакви парцали – всеки с различна униформа, едни камиони, които ти се струва, че всеки момент ще се разглобят, един башибозук бяха съветските войски. Това няма да го забравя. Много силно впечатление ми направи.

Е, аз съм бил момче и съм гледал малко по-леко на нещата.

Д.Д.: През тогавашните ви очи как изглеждаше всичко?

М.С.: Не знаех какво ще стане. Аз ако знаех какво ще стане... След това вече започнаха зверствата.

Д.Д.: В какъв момент осъзнахте, че нещата не отиват накъдето трябва?

М.С.: Вижте какво... едно момче, което осемнадесет годишно, няма и толкова... аз мислех, че мога да преодолея всякакви трудности. Аз не знаех какво ни очаква и какво ще бъде. След това се прибрах във Военното училище и там изкарахме до Нова година – значи, три месеца бях във Военното училище. След това, януари месец ни освободиха, ни уволниха.

Д.Д.: Имахте ли след това някакви политически пристрастия? След '46 опозицията се появява, страстите се разгарят. Какво си спомняте от тогава?

М.С.: Да. Знаете ли? Тогава вече аз станах много предпазлив. Пазех се да не се включа в някакви опасни авантюри. Никъде не съм взел участие след 9 септември. Бях момче. Обаче сега, когато аз поисках да прегледам моето досие, и ми го дадоха, то се казва Дело за оперативна разработка, ДОР, и вътре видях как са почнали да ме следят -  от петдесетте години, тридесет години аз съм бил следен. Вътре описано всяка моя крачка. Един моя съвипускник и той ме следеше, обаче аз бях хитър. Как разбрах? Щото ние не бяхме много големи приятели, а изведнъж той се сближи много с мен. Даже на жена ми тогава казах, тя беше свидетел, че той ме следи. След това в делото, в досието ги видях всички наши срещи как ги е описал. Един друг мой съвипускник и той ме следял, ама по-малко.

Д.Д.: Кои съвипускници – то университета или от Военното училище?

М.С.: От Военното училище. Имаше и разни други – от университета, от насам-натам, на които не им знам имената. Те са описани в досието с... такива... агентурни имена. В университета, тъй като аз бях нещо като спортна звезда, спортувахме, и много ме обичаха всички – заверяваха ми книжките, а аз ходих да тренирам. Едни такива младежки истории.

Д.Д.: В какви състезания сте участвал? В чужбина ходихте ли?

М.С.: Аз бях спринтьор. Ходил съм, да! Даже и в Москва съм ходил, в Германия, в Румъния. Е, аз не бях от най-добрите, но за Юридическия факултет все пак бях... Аз и след това бях много свързан със спорта. Като завърших и като работех вече като юрист-консулт, успоредно с това се занимавах с треньорска работа. Имах много добри успехи. Имах национални рекорди, балкански. Спортът беше тогава едно спасение за много хора. Имаше много големи спортисти, които се спотайваха, обаче те бяха от по-такива... нарочени семейства, компрометирани политически, или били буржоазни, или пък бащите им са били насам-натам, по лагери. Те покрай спорта... а комунистите искаха да имат спорт на високо равнище. Те покрай спорта си изкараха хубави години. Не ги закачаха. Включително и аз бях леко облагодетелстван заради това.

Д.Д.: Но са ви наблюдавали?

М.С.: Тридесет години! И накрая закриват делото... толкова пари са хвърлили за мен, за да разберат, че аз съм един обикновен гражданин.

Д.Д.: Имахте ли живи срещи със служители на Държавна сигурност или те само са ви наблюдавали?

М.С.: Веднъж ме викаха, когато бяха със сина ми историите.

Д.Д.: Значи 80-те години. Какво се случило, в какво са го набедили?

М.С.: О-о! Организирал организация или група против народната власт. Това беше много... О-о, той тогава беше написал История на България – младо момче, 14 годишно, икономическа програма за излизане от тежкото положение. Чудеха се как ги е написал тези неща. От „Свободна Европа“ съобщаваха за него. Бяха му изпращали разни колети от Запада.

Д.Д.: Всъщност, осъдиха ли го?

М.С.:  Осъдиха го на три години. Тогава ме викаха в ДС. А-а, сигурно са писали и някакви послания до правителството. Те мислеха, че аз съм автора на тия послания, а аз нямах понятие. А и не смеех. Как може, аз, да допускам да безпокоят нашите първи държавници, личности с него. Аз обяснявам, че нямам нищо общо. Викаха ме два пъти. Не можеха да се хванат за нищо.

Д.Д.: Синът ви са го преследвали заради това, което е написал – Историята...

М.С.: С един негов приятел бяха направили организация с устав, с програма. Започнаха да набират... това е 83 година, най-лошите времена – почнаха да набират сътрудници, които да влязат в тази организация. Тогава го издадоха. Наивен опит, детски...

Д.Д.: Какви бяха целите?

М.С.: Да се събори властта. Това е чл. 109 – организация за събаряне на народната власт. Такава им беше програмата – че комунизмът трябва да си отиде. А-а, да влезем в НАТО... още тогава. Имам едно досие, което след това искаха от делото.

Д.Д.: В професионален план това как ви се отрази?

М.С.: Аз тогава бях юрист-консулт на ИЗОТ пласмент. Обаче аз бях двигателят на предприятието. Той беше пълен с такива... бивши агенти от Държавна сигурност, които нищо не разбират. За всяко нещо идваха при мен. Аз да направя това, аз да направя онова, това да напиша, друго... всичко аз движех и заради това много ме ценяха. Тогава бяха идвали 2-3 пъти да разпитват за мен. Аз след това го виждам в досието. Бяха им казали как се проявявам там. Дават сведения, че той е много добре подготвен, опитен юрист и всичко. Абе...

Д.Д.: Това ли беше най-критичният момент в живота ви?

М.С.: Това е синът ми! Друг такъв е там, дето ме бяха арестували, третият за Белене... има и разни други дребни неща. Господ е бил добър.

Д.Д.: Като погледнете назад, кое мислите е най-важното в положителен план в живота ви? Най-ценното, което си придобил? Или пък урок, който сте научил?

М.С.: Знаете ли! Аз съм религиозен човек. Никой не ме е учил – моите родили или някой друг, но аз от момче си ходих на черква. Някак си тази моя вяра и връзка с черквата – това било нещо за мен много важно, и то ме окриляло, то ми е давало светлина в пътя.

Имал съм и хубави моменти. Пак така за спорта се връщам. В ония тежки години имаш между нас, в спорта, и романтика малко – приятели, готвим се, шегуваме се. Хубави моменти, които няма да ги забравя.

Д.Д.: По време на комунизма водехте ли редовен църковен живот.

М.С.: До, но се криех, винаги. Няма да забравя, като бяхме в Букурещ на състезание. И този, Ангел Колев, той беше една голяма спортна звезда – много добър спринтьор, добруджанско чадо, преследвани (обаче аз не знаех). Сутринта аз отива в една румънска черква. Прибирам се и той ме видял. (Смее се) После вика: "А-а, ти ходиш на черква значи, ще я видим тая работа! Аз те видях." Разбира се, нищо не ми е направил, не ме е предал. А, имаше случаи, които завършваха катастрофално.

Д.Д.: Например?

М.С.: Ами заради това, че ходиш на черква, че си вярващ, че си религиозен, че не си правоверен комунист. О-о, няма да забравя и тоя случай. Когато бяхме още в ликвидационната комисия и нашият началник беше Бехар, баща на Нансен Бехар, който стана... след това се проявяваше. Аз бях много усърден в работата, просто ме харесваха, пращаха ме на всички важни проблеми. Един ден... аз се бях вмъкнал на работа по спортна линия, без да ме проучат много-много, и един ден той ми казва: "Др. Спасов, ние сега набираме млади надежди за Партията. Защо не подадете заявление." Аз тогава така се изплаших. Първо на първо, аз никога не мога да... това е немислимо... по-добре да ме унищожат, отколкото да стана партиен член. Беше немислимо и в най-тежките моменти. И второ, веднага щяха да ме разровят и да ме разберат, че произхождам от буржоазно семейство – зет ми убит, брат ми... Мислех, че всичко ще мине и замине. Но след известно време този Бехар пак: "Др. Спасов, вие какво решихте, ще подадете ли?" Аз тогава... някакво много глупаво обяснение му казах и той разбра, че няма да стане. Но не ми отмъсти. Той си беше интелигентен човек, евреин. В друг случай – те подгонват жестоко.

Д.Д.: Каква беше тази Ликвидационна комисия?

М.С.: Имаше много кооперации, и от миналото и от всичко. Те бяха едно спасени за хората, препитание. Много кооперации прекратяваха дейността си по една или друга причина.

Д.Д.: Земеделски кооперации?

М.С.: Не! Трудово-производителни, включително и строителни имаше. Когато прекрати дейността си една юридическа личност, тя трябва да бъде ликвидирана, тя има активи, пасиви, имущество, има вземания, има задължения, всичко това трябва да се ликвидира. Ликвидационната комисия извършва цялата тая дейност. Аз работех като юрист. Това беше една последна дупка на кавала там, където успях да се добера.

Д.Д.: Общинска или държавна институция е била?

М.С.: Те бяха ТПК, трудово-производителна кооперация. Имаше градски, имаше и централен съюз за цялата страна. Кооперациите бяха суи генери, свое го рода стопански единици, държавата нямаше връзка с тях.

Д.Д.: А самата комисия?

М.С.: Комисията ни се назначаваше от Градския съвет на ТПК. А всъщност, комисията трябва да се избере от юридическото лице. Обаче тогава тия неща не се спазваха. Назначават комисия и тя започва да работи за ликвидация на имуществото. Трябва да продадеш цялото имущество, да го осребриш, трябва да събереш всички вземания, които тая кооперация е имала, водиш дела, когато са оспорени вземанията. След това всеки от кооперацията има претенции, има дела. Най-накрая като завърши всичко, се осребрява. Тази осребрена маса се разпределя между кооператорите, се заплащат дивиденти. После се заличават като фирма в съда.

Д.Д.: Имаше ли ожесточени спорове?

М.С.: Имаше, имаше. Вътрешно-кооперативни разправии имаше, типични български.

Д.Д.: Как се решаваха тези спорове? По съдебен път?

М.С.: Ами!? Вътрешни крамоли, разправии, лагери... Ние обаче не взимахме участие, защото тя кооперацията вече е прекратила дейността си. Хората остават навънка и чакат да видят как ще се ликвидира имуществото.

Д.Д.: Какво стана с имуществото на вашето семейство?

М.С.: Много неща ни национализираха. Баща ми, който е започнал от обикновен работник, но с упорит, честен труд... на него му правеха много ревизии – дали не се е възползвал, дали не е скрил данъци – една стотинка не му намериха. Той имаше много имоти. Бяха национализирани, фабриката също. Долният етаж на къщата беше национализиран.

Д.Д.: И живееха други хора ли?

М.С.: Да, и горе живееха други хора. Ей в тая стая живееха други хора. Абее, тия комунисти! Те докараха от селата маса хора. По тоя начин заличиха селското стопанство, обезкръви се. Вкараха ги във фабриките. Те едни фабрики! София се напълни с много хора. Имаше жилищна криза. Дебнат те и ако имаш една стая свободна, ти настаняват външен човек с настанителна заповед.

Д.Д.: Общувахте ли с тези хора? Как беше съжителството?

М.С.: О-о, такива трагедии имаше навсякъде. Те имаха общи кухни, обща баня, общ клозет, разправии, караници, побоища. Колко хора си отидоха от тия разправии! Аз затова казвам, когато ги броим жертвите на комунизма, не трябва да броим само убитите, но и тези, които... Ето аз, например, имам познат – на Димитър Гочев баща му. Той е юрист, беше и конституционен съдия. Баща му е генерал. Той е бил дълги години в Белене. Прибира се в къщи и след 20 дни умира. Това не е ли жертва на комунизма? Маса такива хора се поизразболяха, получиха сърдечни удари. Пък тия настанителни комисии, жилищни комисии... о-о, това бяха ужасни времена. Маса хора си отидоха и затова ние трябва да ги броим като жертви на комунизма. Това е моето виждане по въпроса. А не само убитите, въпреки че и те не се знаят колко са. Тези, които са умрели по лагерите, по затворите без да са убити, тези, които са отишли след това, тези, които си отидоха, защото са гонени и изселвани, живели в мизерия, без работа – хора-интелектуалци бяха принудени да работят най-тежък физически труд по постройки. Все хора, които не са свикнали на такава работа. Та така унищожиха цвета на българския народ.

Д.Д.: Като погледнете назад кои са най-големите компромиси, които сте направили със собствените си ценности, с мечтите си?

М.С.: Аз ли? Компромиси? Вижте какво, в ония времена ние бяхме в безизходица. Трябва да работиш нещо, за да храниш семейството си. А като работиш, ти работиш за комунистите, фактически. Работиш за системата. Аз като се замисля сега, виждам, че това е било един компромис, обаче неизбежен. Нямаш друг изход, ако искаш да живееш, ако искаш семейството ти да живее. Важното е, че си се запазил чист, да не си бил доносник, да не си бил мръсник, да не си бил подлога. Ето, мен са ме ценили, защото работех добре и имаха нужда от мен.

Какви компромиси?! Някакъв специален компромис не мога да се сетя.

Д.Д.: Как възприемахте властта – като едно необходимо зло или имаше желание за някакво по-активно противопоставяне, както сина ви?

М.С.: О-о, синът ми е най-младият репресиран в България, по възраст.

Д.Д.: По някакъв, може би, несъзнателен начин сте му повлияли, за да стигне до там.

М.С.: Абе, вижте! Ние се пазехме пред децата, пазехме се да не говори, о-о-о! Аз винаги съм се пазел, защото детето веднага ще отиде и ще го разкаже. Себе си и нас ще злепостави. Единствено на него съм му казвал, че дядо му е бил един богат човек, че е имал много имоти. Това е единственото. Децата някак си по индукция се създават и израстват... Какъв ви беше въпросът?

Д.Д.: Кога усетихте у вас активно противопоставяне на статуквото?

М.С.: Ние си бяхме пасивна опозиция. Между приятели непрекъснато говорихме за политиката – как ще падне комунизма, какво става и какво правят там на запад, как са осъдели някой, как са го малтретирали, говорихме си против комунистите. Ако имаш късмет да споделиш пред някой, който е доносник, отиваш "знаеш къде". Господ ни е закрилял! Пасивна опозиция – нищо повече.

Д.Д.: Слушахте ли радио "Свободна Европа"?

М.С.: Радио "Свободна Европа" беше заглушавано. Е, първите години се чуваше нещо, но след това започнаха да го заглушават с едни машини до такава степен, че нищо не можеш да чуеш. Спомням си (коя година беше това?) имаше среща между Тодор Живков и Кол, германския канцлер, който беше поставил пред Тодоро Живков условие да не се заглушават предаванията на "Свободна Европа" от Мюнхен. Тогава той беше принуден да отмени тези заглушавания. От тогава вече ние слушахме това радио. Тогава "Свободна Европа" много помогна през ноември и след ноември да се повдигне българския народ. Аз съм ходил служебни след това в радиото и са ме интервюирали в българския отдел. Много допринесе "Свободна Европа".

Д.Д.: Коя беше най-голямата грешка на Прехода според вас?

М.С.: Най-голямата грешка е Ахмед Доган. Това да се знае и да се помни, защото аз бях вътре в нещата. Аз с Ахмед Доган се познавам лично и сме работели заедно, когато аз бях директор на вероизповеданията. Бил съм с него в компания, в пияно състояние – той е един българомразец. Това мога аз да го кажа. Когато ние спечелихме изборите през 90-а година [те са всъщност 91-а – бел.и.] – обаче нямаше пълно мнозинство – ние разчитахме в Парламента на гласовете на турците, не ни достигаха. И... ако ние тогава бяхме изкарали пълен мандат... Димитров направи страшно много за България. Тогава се създадоха магазините, напълниха се със стоки – стоки, за които преди това си можел само да мечтаеш. Ние тогава влязохме в Съвета на Европа, ние първи признахме новите държави на Балканския полуостров, започна някакво икономическо раздвижване, от чужбина започнаха да ни признават полека-лека. Разбира се, възстановиха се всички свободи – на събрания, на слово, на печат, вестници, всеки си прави партия – пълна свобода. Ако тогава нашето правителство беше изкарало пълния мандат, ние тогава щяхме да вървим по съвсем друг път. Обаче Ахмед Доган тогава гласува в Парламента против правителството на Филип Димитров и той трябваше да си отиде, и да дойде правителството на Любен Беров. Тогава вече... А! Другата голяма грешка – това ви го казвам пак отговорно, сигурно и проверено – Желю Желев, за да стане президент, се сближи много с Андрей Луканов. След ноември комунистите се бяха така изплашили и се бяха изпокрили по дупките си, смятаха, че ще има клане и отмъщение. Тогава Андрей Луканов направи Желю Желев служебен президент при условие, че преходът щял да бъде мирен. На Желю Желев всяка втора дума му беше тази – "Мирен преход, спокойно, мирен преход, спокойно, да не се изхвърляме!" Аз си спомням този голям митинг на 14 декември, 1989 г. – той спонтанно се събра – студентите имаха наблизо други митинг и те дойдоха. Пред Народното събрание беше стълпотворение от народ – един от най-огромните митинги. И аз бях там. Идва Желю Желев, а този митинг не беше решаван от СДС, събра се спонтанно. Желю Желев като видя тази сцена се хвана за главата. А тогава хората се бяха озверили наистина. Искаха да нахлуят вътре в Парламента – имаше заседание – и да ги изловят и да ги пратят там, където ще ги пращат. Желю се качи отсреща на Студентския дом и започна заедно с Петко Сименов: "Хайде, стига вече! Достатъчно! Да се разотидем, достатъчно им показахме..." и не знам какво, и не знам какво... Той беше все пак един фактор за СДС. Хората го послушаха и се разотидоха. Това беше една революция все пак, но острието на тази революция не се почувства, претъпи се, счупи се, пречупи се с тоя мирен преход... Това беше другата голяма грешка на прехода. Другата беше изневярата на Доган, който свали първото наше демократично правителство.

Д.Д.: Какви са били задкулисните решения? Кой и какво го е стимулирал да...

М.С.: Обещанието на комунистите да направят Желю президент. Те са много хитри. А, президент! Президентът няма никаква власт. Каква фактическа власт има в управлението президента? Само шум около него.

Д.Д.: А Ахмед Доган?

М.С.: А Ахмед Доган се оказва – ето, на, сега и Касим Дал – той е бил сътрудник на Държавна сигурност от '74 година под агентурното име "Сокола". Касим Дал сега разкри такива  ужасни работи за неговото агентурно минало. Той е човек без всякакъв морал. Той е предавал най-близките си приятели. Той е предавал жените, с които е имал любовни отношения. Тоя човек в бил в ръцете на комунистите. Бяха станали и приятели с Желю Желев. Желю Желев се скара тогава със СДС. Той (Ахмед Доган) не е имал мотиви.

Д.Д.: Бил е заложник?

М.С.: Да! След това дори... те минаваха за дясна партия! Другата грешка беше (ама откъде да знаеш, че така ще се развият нещата), че ние тогава съдействахме да бъдат признати и легализирани като партия, защото още тогава се повдигаше въпроса, че те са етническа партия и нямат право на съществувание. Тогава Конституционният съд, който винаги – от началото до днес – е политически съд, той не решава според закона, а според политиката – каза "А, не! Те не са етническа партия. Имат право на съществувание". Ние ги легализирахме, а не трябваше. Дадохме им крили – това е една друга грешка.

Д.Д.: Споменахте, че сте общували с Доган. Можете ли да си спомните някаква негова ключова реакция, която добре го илюстрира като характер, като човек?

М.С.: Те имаха проблеми с мюфтиите, с вероизповеданието, молби разни, а аз като директор на вероизповеданията и като юрист решавах въпросите точно според закона, устава и всичко. Тогава имахме с Доган много срещи. Например, той тогава беше много против Недин Генджев. Бяхме се сближили някак си. Даже сме си попийвали това-онова. Аз съм го виждал в пияно състояние. Той така се е изпускал пред мен с разни реплики...

Д.Д.: Как точно Ахмед Доган се е възползвал от системата на ислямската религия?

М.С.: О-о, слушайте! Ахмед Доган е един много умен човек. Той е – хайде да ви кажа, щом искате, за него – той е незаконно дете на майка си. Когато тя забременява, баща и я изгонва от селото. Тя се заселва, мисля, село Дръндар, но и се оженва. И се ражда Ахмед, но той не е добре приет от мъжа и. Изпращат го на лицей във Варна да учи. Там той показва своите умствени качества. Той е много умен. Комунистите го вземат под крилото си. Дори като завършва го изпращат да учи философия. Тия идеологически дисциплини бяха недостъпни – само на специални хора. Той пипаше много тънко, много умно си провеждаше линията.

Д.Д.: Имахте ли му доверие тогава?

М.С.: В началото, в началото... о-о, да! Той пък едни изказвания срещу комунистите – остри и силни, но след това вече отивах със страх. Ние бяхме много близки. Стоян Ганев беше тогава външен министър и беше под крилото на Доган. Доган ми казва: "Ще те изпратим посланик в Турция." За да станеш посланик, трябва да има две неща: решение на правителството и указ на президента. Правителството взе решение, назначава за извънреден пълномощен министър, посланик на България в Република Турция Методи Спасов. Турските вестници писаха тогава за мен. Изпратих ми необичайно бързо – те са ме проверили що за човек съм – агреман. Тогава се скарахме с Желю Желев и той отказа да подпише указ, отказа да подпише указ на Надежда Михайлова за посланик в Дания и на Векил Иванов за Москва – трима седесари ни поряза и не ни подписа. По-добре – станах кмет. Сред тях имам някои близки – Ремзи Осман, Осман Октай... той ми е разправял много неща.

Д.Д.: Какво ви е разказвал?

М.С.: Например, тази история за Доган, за неговото минало. Цяла нощ, вика, пие с жени и идва в къщи с някаква жена, а жена му стои в къщи и го чака. Сутринта спи до късно и след обяд отива в седалището на ДПС, на "Братя Миладинов" и "Стамболийски". Това му е на него режимът.

Д.Д.: Споменахте за специалното си отношение към Църквата? От сегашната си позиция как оценявате разкола? Как се случи? Защо?

М.С.: Вижте сега! Това громко наименование "разкол" е абсолютно неправилно, защото за разкол може да се говори, когато настъпят различия във вярата, в догмата, в правилата – тогава вече има разкол. А нашето беше един административен спор. Максим патриарх ли е или не е? Много голяма част от черквата се отцепиха, не признаваха Максим за патриарх, даже си направиха втори синод... И тогава насилствено Георги Първанов и Симеон ги изгониха с полиция от черквите и ги предадоха на администриране на Максим. Това беше най-голямата жестокост срещу Черквата. Да влезе полицията вътре в черквата и да изгони свещеника! Спомням си от "Под игото", когато идват заптиетата да арестуват Бойчо Огнянов, не смеят да влязат в черквата, защото има служба, а го чакат отвън. Тогава влиза този, слепия, как се казваше?

Д.Д.: Мунчо?

М.С.: Да! Влиза в черквата и казва на Бойчо: "Навън са, ще те арестуват." Той се скрива. Значи турските заптиета не са смеели да влязат в черква, а нашите полицаи нахлуха и ги изгониха.

Д.Д.: Трябваше ли църквата да има по-специална роля по време на Прехода? Пропусна ли някакви шансове според вас?

М.С.: Църквата трябва да помага на хората да се облагородят, да бъдат по-честни – това са тези добродетели, които тя трябва да внедри между хората. Когато ние с теб сключим някакъв договор, когато си подадем ръцете, това трябва да бъде достатъчно. Това обаче Църквата не го постигна. Тя не играе ролята на духовен учител на народа.

Д.Д.: Вие сигурно имате поглед не само върху висшия клир, но и върху обикновени свещеници? Там ли е проблема – човешкият ресурс?

М.С.: Ако знаете, висшият клир как живее! Има една приказка – владишки живот. Ако влезете в апартамента на един владика, да видите какъв разкош, всичко е в дърворезба. Той има във всички манастири апартамент. За Максим да не говорим! Той има готвачка. Всеки свещеник, когато отива при него, той е длъжен да занесе кошничка, вътре с пиле, с яйца, със сирене, с масло. Владиката има голяма заплата, има кола с шофьор. Той е пожизнен – никой не може да го уволни. Няма никакви отговорности, пред никой. Него не можеш да го обвиниш, че се е провалил. Те живеят един много хубав живот. Максим е една кукла. Спомням си, като отидоха за първи път в Синода, влизам вътре и случайно имаха заседание, в една зала. Съобщиха им веднага "Дошъл е директора на вероизповеданията." Аз стоя в една зала пред тази, дето заседават. Вътре чувам – кошер. Всеки говори с другия – жжжжж! Това е заседания. Изведнъж всички утихнаха. (Смее се) Започнаха да излизат един по един. Дойдоха при мен да ми се представят. Повечето от тях – аз ги проверих – са бивши сътрудници на Държавна сигурност.

Д.Д.: Врачанския?

М.С.: Калиник – не само, ами Неофит, ами Кирил, ами Григорий... кои бяха там разни? Решил съм сега – нали се промени закона и всеки може да иска за всекиго данни дали е бил сътрудник. Тогава аз ги проверявах всички, но устно. Тогава министър на вътрешните работи беше Йордан Соколов и ми даваше справки. Но съм решил сега да искам за всички официално. Да видим кой от тях ще стане един ден патриарх? Дали може да стане един доносник, дето ги гонят от дипломацията, патриарх, който трябва да бъде най-чистата личност.

Д.Д.: Проблемът е, че изборът е много стеснен?

М.С.: Да, те са 10-12 епархии и единственото условие е да си бил 5 години владика преди това. Точат си зъбките разни... тоя Кирил от Варна. Абе, какви хора стоят начело на Църквата?! Той е бил студент в Гърция, в Духовната академия там. Както е студент, прави Комсомолска организация. Гърците, разбира се, веднага го изгонват. Той се прибира в София, изгонен от Гърция, но в Комитета по въпросите на православната църква, религиозните въпроси е неговият вуйчо, Маринчев от Държавна сигурност коли и беси. Веднага го изпраща в Москва да завърши. Комсомолецът завършва, връща се България и веднага го правят главен секретар на Светия синод. След това на 32 години го правят владика на Варна.

Д.Д.: Да спрем до тук, да не ви уморявам. Благодаря!

© All rights law is based on the project: Oral History of Communism in Bulgaria (1944 – 1989).